Днес мислех да пиша за любовта - за нейната сила, за магията, която създава... но ще пиша за друго ...Дано не ми се разсърди...

Ще започна с едно стихотворение, което  харесвам и което ще въведе в  темата :

"Аз , който не избягах от Помпей

Смъртта е тайнство. Страх..Но край- едва ли.
Земната люлка в пустотата ме люлей
И чувам сферите - кристалните сигнали-
аз, който не избягах от Помпей.

Преди разкопките да ме разкрият-
свит като ембрион, тих, вкаменен-
аз просто устоях срещу стихиите.
И забравимото се вкопчи в мен.

Аз гледах как вий бягате надолу
към лодки и спасителни лъжи.
Окрали храмовете, вий се молехте-
грехът на чужда памет да тежи.

Човеци. Зверове... Изчезна всичко
Как хубав бе пустинният Помпей!
При мен останаха две-три тревички.
И слава допълзя като злодей.

Смениха Бог. Проучиха Вулкана.
Градът развратен станал е музей.
И само аз при себе си останах-
аз, който не избягах от Помпей."

Л.Левчев


Чувствата дремят под гладката повърхност на съзнанието, притиснати от разума, но идва момент, когато всичко се преобръща и стихията се разразява - като дъжд, отмиващ пръстта от костите на влюбените, като сълзи, отмиващи праха от мъртвите мечти... Останах ли при себе си или и аз  свикнах с тежката миризма на разлагащата се душа? Затворих се в кристална клетка, за да бъда по-силен, но идва ли силата от това... Престанах да се доверявам- търсех сигурност в шанса да не се разочаровам... Толкова внимателно и нежно се влюбих в тревогите, страховете си, в начина си на съществуване, че пренебрегвах всичко наоколо. И какво спечелих? Измамно чувство на спокойствие, смущавано от време на време с внезапно тъжно усещане, сякаш нещо иска да изхвръкне от гърдите ми ( но като думите остава в гърлото ми), породено от малките неща. И дойде моментът, когато само едно изречение разпука спокойното море и сълзите се събудиха. Не можех и не исках да ги спра. Имах нужда от това. 
Останах ли при себе си?
Останах ли със себе си???


Може ли човек да избяга от себе си?
Не знам. 
Но много хора се опитват.
"Сменя небето над себе си, а не ума си, който пътува по света" - а пътуването през живото и то ли е същото?
Да,хората се променят, но същността им ( а според мен  тя е изначално добра!!!) се запазва. Съществува според мен една тънка нишка, която ни привързва към самите нас. Тя може да се разтяга и разтяга, но винаги ни държи свързани със същността ни- с Детето в нас самите.
И когато ние въпреки всичко, въпреки усилията се отдалечаваме- нишката все повече се разтяга и ... накрая като пружина ни връща назад( не назад във времето или пространстовото, а към самите нас- към нашата същност)...
А възможно ли е нишката да се скъса???
Какво става тогава с хората? 
А какво става с осиротялото дете...

п.п.Тук казвам нещо на някого... той знае защо...

п.п.п. :( За съжаление песента отлетя нанякъде :( 
Дано я  сложат отново - линкът го оставям. 
А  тук ще сложа друг линк - пак същата песен, но  както е в албума( другата беше ремикс). Надявам се да ви хареса :)
http://www.youtube.com/watch?v=rIlGhV_u260

или вижте и чуйте това :)
http://www.vbox7.com/play:728a5af4