Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.04.2007 16:39 - На всички, които са забравили да летят
Автор: timmyd Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2757 Коментари: 10 Гласове:
0

Последна промяна: 20.03.2009 21:28


Някой някъде беше казал, че във всеки човешки живот има момент, когато белият гълъб каца на рамото ти, за да ти предложи път за спасение. Може би е вярно, но колко са тези, които могат да различат черния гарван от белия гълъб преди да е станало късно, преди да са го пропъдили или пък убили?
Ти едва ли някога ще забравиш Д. Тя винаги ще ти се явява в образа на птиците, реещи се в небето.
Ти сам няколко пъти я сравни с птиците:
-"гълъб, който предпазливо крачи по мокрия пясъчен бряг"
-"приемаше всичко така естествено, както гълъбите приемат разпиляното край бирената фабрика ечемичено зърно"
-"тя остана да живее при мен... като гълъбите, които си бяха намерили дом на терасата"
-"птичка Божия"

Едва ли случайно точно с гълъб я сравняваше. Та нали именно гълъбът е птицата, която носи надеждата. Нали именно тя показа на Ной, че потопът е отминал.
Показа му, но той имаше очи , за да  види.
А тя беше наистина един гълъб.
Да!
"Тя не е точно човек"
Да!
"Аз съм луда..."
Да!
И ако човек е "омесен от кал, езерна вода и облаци", то езерната вода и облаците бяха същността й. Нима днес могат да се срещнат такива хора? Може би, но те ще са като самотни гълъби. Нима днес за хората, които са запазили истински човешкото в себе си, за хората, които отвръщат с "взаимна обич", не се казва , че са луди или най-малкото странни?
Да, светът е наистина една "нагорещена от слънцето гола бетонна площадка, по която от време на време кацаха самотни гълъби"
Светът е бетонен и гол. В него отдавна ги няма чувствата, които могат да стопят, да раздвижат всичко. Той е гол- няма ги красивото, благодатното. А къде са?
Някъде там- под бетона! И като тревички под асфалта се опитват с крехките си листенца да изникнат отново.
А къде си ти?
Там, сред сивото и ежедневното, там при ръмжащия мотор(който за теб е като човек);там- при математически точното; там-при твоята студена хармония.
Когато я видя, ти сам каза, че си от тези хора- нормалните.
А какво е нормално?
Отчуждението, самотата, неразбирането, омразата към другите, меланхолията? Това всеки ден да слизаш с асансьора, да редиш "математическата"(защото смяташ , че е като математиката) си музика, да отиваш на едни и същи места, да вършиш едни и същи неща, да се скараш с бившата си жена, да погалиш котката?
И това ли е животът?
Ти не можа да повярваш, че може да се полети.
ДА!
Също като птиците.
"Човек трябва да уважава себе си. Поне за капчицата човешко, което носи."
ДА,поне за капчицата, защото тя наистина съществува. А тя се опита да ти я покаже. Но ти попита себе си "Защо да ми олекне?И от какво?"
От всичко, което те прилепя до земята. 
От всичко, което чупи крилете на душата ти.
Ти не можа да преминеш бариерата. СЪщата, която отделя хората от Човека. СЪщата, която и Човекът не може да премине, за да станат и другите като него.
НО някъде там, дълбоко в теб, ти осъзна своето нищожество. Ти разбра ,че си се докоснал до нещо възвишено, до нещо, което никога повече няма да видиш.
Тя бе единственият човек, "който някога бе летял. Все едно къде.Все едно как..."
Тя можеше да лети, защото душата й беше чиста и лека, нямаше го ежедневното- омърсяващото. Тя никога не говореше за хората.
И защо да говори? Нима заслужават?
По-добре да говори за птиците.
Същите тези птици, които и ти забеляза. Но видя и това, че гаргите са повече , отколкото трябва.
Гаргите са черни, те са символ на злото, на нещастието. ЕТо какво разбра, че си. Та и сам го каза:
"Бях свикнал вече със сухата храна като гарван с мърша"
Като тъмен и черен гарван...
ТИ го разбра, но какво направи?
Избяга...ИЗбяга от истината, защото тя те изплаши, защото дори тогава ти все още не вярваше.
ТИ също летя и се почувства свободен и щастлив. Тогава ти вярваше. Но това стана през нощта, за да се чудиш дали не е било просто сън.
Д. също изчезна завинаги в нощта. За да се превърне и тя в сън. Сън за една бленувана реалност, сън, в който хората наистина произлизат от птиците, от гълъбите.
Тежко е. Тежко е да се докоснеш до хармонията (но не тази на логиката, а на щастието) и да разрушиш всичко. Тежко е да паднеш от висините. Да разбереш, че никога няма да ги достигнеш отново. Че може би никога няма да станеш Човек. (Защото нямаш сили да се надигнеш от земята) 
Тежко е да се събудиш и да разбереш, че пак си върху този нагрят от слънцето бетон, в тази бездиханна и безчувствена пустиня, наречена нормален свят.




Тагове:   смисъл на живота,


Гласувай:
0



1. анонимен - ...
08.04.2007 16:50
Колко сходни са и щастливите и не до там щастливите моменти в живота на отделните хора... колко сме еднакви в умението да не разпознаваме Момента!
Как ми се иска онзи, дето се уплаши да полети да чувства като героя ти.... и да е преодолял страха си от "височини". Аз все още се уча да ходя.
цитирай
2. timmyd - ...
08.04.2007 16:55
еднакви и различни...
дано винаги да сме като тревичката - да имаме сили да пробием бетона...
цитирай
3. radalia - ...
08.04.2007 16:57
и да полетим...
цитирай
4. september - не можем ли да еволюираме
08.04.2007 17:03
нали за нас хората нямало граници ,какво ли не сме сторили и какво още има да сторим
е тогава да покълне всеки там където е хвърлил своето семе ,да покаже на слънце своите крехки листа и да ги разгърне в крила ...
не ,това вече е свобода ,а тя е страшна
страшно е да се оттърсиш от прахта ...
цитирай
5. sashetu - ...
08.04.2007 22:05
любов, птици, щастие, облаци, цветя... крила.. политаш... красота....
...
цитирай
6. candysays - Не, не и пак не!
10.04.2007 16:32
Съжалявам, но не мога да се съглася... :)
Този свят не е "наистина една "нагорещена от слънцето гола бетонна площадка, по която от време на време кацаха самотни гълъби"... Не е!
Не зная как да ви го обясня, но вече не обичам подобна гледна точка (макар че може би ми е била присъща ...преди да прогледна малко повече...) Мнозинството от хората си носят човешкото в себе си, което не е само една капчица, или една искрица, а много повече... Няма как да е иначе. Бог ни е сътворил такива (или каквото там ни е сътворило...) Душите ни са с такава същност. Не на избрано малцинство от "нежни хора"... от "нежни души" (преди и аз държах на малцинството и вярвах в него, но вече не!) Повечето хора са такива, и са нежни отвътре, и са живи и раними, и се борят с живота както могат. Малцина са всъщност онези, които са чак толкова обездушени като бетона... Малцина. Техните души (а и тера понякога) са извратени, но повечето са си хора. И си носят човешкото. Иначе отдавна всичко да се е разпаднало, и да няма Човечество. Същността, нишката, която ни свързва е жива. И толкова.
Твърдо вярвам в това. Нищо не може да ме разубеди... Н и щ и ч к о!
:)
цитирай
7. timmyd - Аз НЕ искам да те разубеждавам в нещо, в което
10.04.2007 16:45
самият аз вярвам.
НЕслучайно постът/ингът/ е за онези, които са забравили как да летят.
А когато си закотвен в "бетона" далеч от небето, далеч от земята, наистина светът е такъв...-
"нормалният свят" - бетонен, забързан, конкурентоспособен, амбициозен до крайност.
цитирай
8. candysays - Прав си, разбира се...
10.04.2007 17:00
Малко рязко може би изразих отново вярата си, но... така ми дойде отвътре :)) Надявам се не ми нсе сърдиш ;)

П.С. Усещам, че вярваме в сходни неща... И мислите ни отлитат в една посока... Така че- не бой се, зная това (че и ти вярваш в същото)....
цитирай
9. timmyd - :)
10.04.2007 17:04
Аз не се сърдя!
Няма за какво, а и не обичам да съм сърдит.

п.п.Но не ме издавай за последното.
цитирай
10. candysays - :)
10.04.2007 17:06
Няма, обещавам... ;)*
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: timmyd
Категория: Лични дневници
Прочетен: 803189
Постинги: 151
Коментари: 1288
Гласове: 11874
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031