"Да можеш да се усмихнеш
на непозната минувачка,
да запазиш само момента
на удоволствието при срещата
Да можеш да обичаш,
без да искаш нищо в замяна-
нито някакво отношение, 
нито голяма любов...
дори надеждата да бъдеш обичан.

А да можеш да даваш.
Да даваш, без да взимаш обратно.
Само да се научиш,
да се научиш да обичаш...
Да обичаш, без да очакваш.
Да обичаш до крайност.
Да се научиш да се усмихваш
само заради жеста,
без да искаш нищо повече.
И да се научиш да живееш...
и да си отидеш...

Да можеш да чакаш
да вкусиш от пълното щастие,
дадено ви като по погрешка,
защото вече изобщо не сте го чакали.
Да вярваш в това,
за да излъжеш страха от празнотата,
закотвен като бръчките на лицето,
които отнемат блясъка на огледалата.

Да можеш да страдаш,
тихо, без да мърмориш,
без да се защитаваш, 
без да се въоръжаваш.
Да страдаш толкова, че да искаш да умреш.
И да се изправиш
сякаш възкръсваш от пепелта,
готов да придадеш толкова любов,
че зачеркваш миналото

Да се научиш да мечтаеш,
да мечтаеш за двамата
само като затвориш очи.
И да можеш да даваш,
да даваш, без да задраскваш,
без полутакт.
Да се научиш да оставаш,
да искаш да оставаш докрай
въпреки всичко...
Да се научиш да обичаш.
И да си отидеш...
И да си отидеш..."

текст: Lionel Florence