Често покрай теб минава някой тинейджър със слушалки в ушите и леко зареян поглед или пък широко усмихнат...
       Аз не съм тинейджър, но отскоро и мен можеш да срещнеш със слушалки в ушите и замислен поглед.
Бягам ли?

Сутрин, на път за работа, минавам през парка, а в далечината слънцето се показва между блоковете, огрявайки стъпките ми, за да разбера, че имам сянка.
В такива моменти слагам слушалките и светът се променя - сякаш не съм тук, светлината ме обгръща и изчезвам.
Вървя, а край мен хората следват своя сутрешен забързан ритъм, а зад тях листо се откъсва и пада умиращо, но красиво, бавно...
Пресичам улицата, колите минават край мен, а зад тях стои планината - синя, спокойна и тайнствена.
Човешкият свят избледнява, за да видя, че
Тук
не сме сами, сякаш е насложен поредният слайд...
Бягам ли?
От кого?
Към какво?
Подай ми ръка,
затвори очи,
сложи слушалките
и
слушай
себе си.

боли от тях
боли
http://dygressiya.blog.bg/viewpost.php?id=136222
лека нощ

И аз бягам, слагайки слушалките. "слагам слушалките и светът се променя - сякаш не съм тук" - и аз се чувствам по абсолютно същия начин :)

Не, не бягаш. А просто правиш това сега по-успешно.